стихотворения

Върхът
На Станислава и Виктор

Тръгнали да търсят истината във върха,
Пътя си навит като въже, разплитат бавно.
През полето следвайки интимните си тайни,
Двама влюбени вървят ръка в ръка...

Няма пътища за тях, а има време-
За какво ли не, дори за пропиляване.
Силни са ръцете на момчето и големи
На момичето мечтите. Те са заедно...

Нощ ли ще настъпи, ден ли, все едно е.
Във косите им нощта звезди полага.
А момчето космоса с ръка докосва
И тишината кротко покрай тях присяда...


Пролетна идилия

Денят като петел тресе крилата си.
За малко да ги счупи
Върху стобора на минутите.
Накацали
Задрямалите часове се будят.

И хукват по дърветата и стелят розови
И бели цветове като памук.

И крехката дотук и нежна тишина припуква
От пъпките на цветовете,
Които бързат да прогледнат- през процепа
На призрачните чашки. Изгрев е...





Градът

Аз крачех в този град като герой.
И пеех песнички в захлас.
Ала не стана град за мене той.
И не поета негов станах аз...

А бяха времената по- добри,
Но се размина любовта ни кратка.
От мене той живота си укри.
А аз за него злобно не клюкарствах.

И под небето общо, чужди
Останахме градът и аз:
Като семейство от добри съпрузи
Без спомени за детски глас






Вятърът


Дълбая с мисълта си върху облаците стих.
Но облакът се разпилява от вятъра подгонен.
Отново със резеца на чувствата си пиша.
И пак стопява се листът върху небето облачно.

Така и стъпките ми по земята сред прахта потъват.
Иди разчитай писмената разпилени като мисли.
Като пътеки крехки- пресичащи се мълнии
За погледа. Посред реда на словото изписано.

Изчезва суетата и суровата реалност идва.
С безсмислието на битийната ни същност за нещата,
А облаците като плочка от шумерската архаика
Предлагат листите си призрачни. След тях е вятърът.



Звезди

Мечтата- сладостна химера,
Вода в пустиня, миг- живот.
Сред преспите на терциера...
Мечтата поглед от високо...

И щом стени преодоляваш,
За да достигнеш идеал.
Пространството ще се смалява
За твоя размах на крила.

И сам във полет устремил се
Към свойта пропаст литваш ти
Защото изстрел пуква към мечтите
Щом те погледнат към звезди.



Омая

Умелите ръце на майстора резбар
Върху небето сръчно са разкрили
На облаците леки, божествения чар
И те блестят със магнетична сила.

Като в балада- самодивски танц
Разискря слънцето лъчите си игриви.
Сам Бог да слезеше сред тях сега
Не би ни гледал равнодушно сиво.

Небето е платно с картина чудна.
И аз замаян съм и с поглед удивен,
Дори не дишам, слушам музиката дивна.
Забравил времето, което бърза в мен.


Пътят

Виж залезът е фурната, която
Погълна този ден и няма
Да се завърне той. А хлябът
Изпечен в нея ще е за по пътя.

А пътят се зачева във нощта.
И в утрото ще се роди за мъки.
С които върховете с кръстен знак
Ще го примамят. И ума ще му размътят.

И ще се лута той, ще криволичи.
И птици пътя му ще сочат все нагоре.
Додето вятърът изтрие му следите.
И всичко ще започне пак отново