ТИ ЖИТЕЛЮ НА КОСМОСА

НА ВРАГОВЕТЕ МИ /Не ги наказвай, Господи - те не знаят какво правят/

I

В СЛЪНЦЕТО е нашата надежда

за да ни има, за да продължи

живота ни, тъй тленно кратък...

Но, все към тъмните петна на

СЛЪНЦЕТО очите ни без свян

се вглеждат...

II

С ножицата си вечна стрелките

Твоите вени все по-надълбоко режат...

И ти чувстваш как бавно отлиташ

от този свят – без капка надежда...

А как би искал крила да направиш

от стрелките. И да полетиш...

III

Ти, жителю на КОСМОСА защо оставяш

звездите вън и спускаш щорите...

Защо в толкова нищожна стая

живота си космичен пропиляваш...

Къде остана твоя дух...

/А може би той тъй силно

твойта кръв зове. НАГОРЕ/

IV

Какво огромно е небето,

а Земята беззащитно малка

и човекът еднодневка –

никому ненужна...

Но, животът е така прекрасен,

че Вселената с очи безброй и

с надежда гледа към Земята 
толкова отдавна...